О, ПРОСТИ МИ ПЕРО!

Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.

Нови ценности – стара клоака.
Бесовете – с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.

Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното – в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре…

От зловестия – адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.

О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото – най-сетният час…

И кошмарът да свърши… Отречен!
Запокитен зад космос дори…
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.

Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.

Напоследък дъхът ми умира.
Миг… и с болка се срутва светът.
А перото – в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.

(Тленен остатък)

ШЕПА МОРЕ

Като шепа море ме гребни.
Раковинен – лика ти да пия.
Да те галя с горещи вълни
и в света ти да бъда стихия.

Моят дъх е горчиво-солен.
На сълза от очите прилича.
Но в ръцете ти нежният плен
ще е тихо прошепната притча.

Като зов от придънни води
и копнеж на далечна галера.
Моя – в своята жажда бъди!
Бяло утре, загребано вчера!

(Сбъдната вселена)

ЧУДОТВОРЕЦ

Откъсвам първозрелите ти пориви –
красиви плодове на младостта.
И думите ти – светли, непресторени
допълвам с топъл шепот на уста.

Докосвам слънчелистните ухания
на твоите обичащи ръце,
събрали в шепа моите дихания
с туптенето на мъжкото сърце.

Преливам от мечтани нежностишия,
в които те рисувам с акварел.
Въздъхвам те при всяко мое вдишване.
Изпявам те, докосвайки предел.

Разгръщам те във полета на птиците.
Догонвам те във синьото. Да спреш.
А в нежната премала на зениците
наднича чудотворецът-копнеж.

(Неиздъхнали спомени)

ЦЕЛУНАТА ОТ СТИХ

Не ме наричай сътворение,
преди да дойда в твоя свят
през оня смисъл, нероденият,
сънуван с порив непознат…

Преди от крехките ти кълнове
да е поникнала трева –
бих станал полунощна мълния,
любов от бликнали слова.

Да бягаш с мене през ливадите,
под сенките на дървеса.
И да мъждукат водопадите
с мечти от тихи небеса.

Накрая, от роса дъждувана,
да светим в капки и искри…
Осъмнеш ли, от стих целувана,
поискай и ме сътвори!

(Сбъднати предчувствия)